За фотографския натюрморт в България

Изследването на състоянието на натюрморта в България е сравнително трудно. Затова, защото винаги през годините е бил, а и сега остава пренебрегвания жанр. Считам, че един първите натюрморти, с които се срещнах в професионалните ми ангажименти през последните двадесет и пет години е този на Динамир Предов – „Цигулката на стария музикант”. Тя имаше успех в редица изложби и бе публикувана неколкократно във фотографски издания. 

Формално тя обединява в композиция цигулката, шапката и обърната чаша подредени върху дъсчена маса. Авторът използва много удачно метафоричната форма, за да пренесе върху предметите смисъла на един изминал живот. Насрещното осветление и ниската тонална гама внасят носталгичност и очертават експресивно формата и линията на вещите. В резултат на високата гледна точка и линейната перспектива дъсчената маса е удължена и придобива формата на ковчег, което внушение се засилва от излятото от чашата вино, ритуал с познато значение в българския символизъм. Пример за натюрморт от “битов” характер, който преминал през творческата интерпретация на Динамир Предов придобива обобщение с по-висок хуманен мащаб. 

        За още едно изключение би могло да се спомене “Селски натюрморт” на проф. Румен Георгиев познат най-вече с “директната” си фотография. Той е пример за това как един фотограф, който наблюдава и вижда може с обикновен и несценичен подход да  извлече от баналното – изображение с идея.  

 

Съвсем положително може да се твърди, че резултатът от фотографията е обобщение Ванитас. Спрялият часовник е символът на времето и неговата безметежност, а бутилките на втори план за спомена от удоволствието в живота, забравени на прозореца, лишени от предназначение и  безсмислени.

Изследването в българската фотография за състоянието на натюрморта, не може да се направи без творчеството на Рафаело Казаков. Той живее от повече от двадесет години в Ню Йорк и работи основно по теми  организирани в проекти в продължение на няколко години. Те завършват с представяне на изложба и публикации във фотографски издания. От периода му в Америка са познати, реализирани по този начин най-вече четири  проекта – “Ефемерис” 1994, “Изгнание” 1998, “Хак” 2000 и “Неозаглавени цигарени угарки” 2005.От тези четири изложби с изключение на първата останалите са натюрморти. Но коренно различни като идейно и визуално съдържание и техническо изпълнение.

        Оригиналното при Рафаело Казаков, е че идеята заложена в своеобразното му изследване на неодушевените предмети не е резултат от експеримент с традицията. Той осъвременява и внася аргументирано и много лично интерпретиране на познатите в по-далечната и по-близката история на натюрморта направления - флоралистичното, сюрреалистичният маниеризъм и “оbjet trouve”.

        Първият му фотографски натюрморт ( изложба показана в Пловдив в Международните фотографски срещи през 1998 г.) е “Изгнание”. Вероятно това е една едновременно фотографска и поетична лична изповед в края на десетте години прекарани в Америка. Изповед необходима на артиста, за да останат в миналото и личните му изживявания свързани с емиграцията. 

        Изборът на цветята като един от символите във “Ванитас” не е случаен. Това не са букети или обилни композиции. Те са пестеливо и много прецизно  овладяна структура и форма, подобно на Уестън или Блосфийлд, използването на черен фон, внасящ ниската октава на звучене подобно на Маплторп. Това не е повторение на готови форми от цитираните световно известни майстори на фотографията, както бе подчертано в началото, резултата е постигнат от предварителна подготовка и обмисляне, което носи стила на “големите” без да ги повтаря.

        Много силна визуално е изложбата “Хак 2000”, която вече носи обобщения надличностни, свързани с времето, в което живеем и промените, които настъпиха след деветдесетте. Решението му е да създаде предметни инсталации саркастично ориентирани. Те са в стила на Джузепе Арчимболдо, европейско известен художник от времето на Ренесанса, който използва плодове и зеленчуци, с които изгражда портрети. 

 Казаков обаче осъвременява тази традиция като в показаните фотографии използва храни от типа МакДоналдс – стека, пържените картофи и кетчупа – “Пресищане 1” и “Пресищане 5”. Заедно с това алюзията , която създава е много категорично политически обусловена, което е в резултат на неговите оценки на общественото развитие след идеологическото и физическо разпадане на соц системата. Изложбата бе показана през 2001 г. във фотографския музей на Одензе, Дания.

        Третият му, но не последен проект, тъй като понастоящем той работи над друг, е “Неозаглавени цигарени угарки”. Това са фотографии на угарки, намерени по улицата, които той снима с широкоформатна камера от непосредствена близост (няколко сантиметра) и тиражира на копия с размери 50/60 см. 

 
 Резултатът е не вече предметът, а неговата изведена до гротеска структура и неочаквано с тази близост “поведение”. Резултатът има своята пълна идентичност само при наблюдаване на оригиналните копия, защото репродукциите не могат да дадат и малка представа за техническото съвършенство на изработката. Тази изложба бе показана пред студенти от АМТИИ през 2006 г.

Европейска столица на фотографията

Пловдив се подготвя за Европейска столица на културата. Едно състезание с международно участие на няколко екипа от България и Италия. Оптимизмът в града ни в последните дни е достатъчен и доста красноречив, за да си помислим, че това може и да се случи. Вече има едноименна фондация с управителен съвет от емблематични фигури за пловдивската култура (цитат), синя на цвят къща за канцеларии в Стария град и бюджет, засега обявен официално за годината и неограничен в бъдеще (цитат).

Ще работят хора с опит от времето на Петър Стоянов, които би следвало да познават добре и малко „отвътре„ схемата и проблемните за решения казуси.

Не мога да си позволя самочувствието, че имам опита и знанията на тези, които са се захванали с това дело и е трудно да отгатна резултатите за 2019. Но търсейки отговор на това, случайно хрумване замени думата „култура” с „фотография” и стана  „Пловдив – европейска столица на фотографията”. Но сега с тази формулировка е много по-лесно да дискутирам възможността.

Повече от 25 години съм ангажиран с фотографски фестивал, присъствал съм на най-големите професионални фотографски събития в Европа и имам лични взаимоотношения с десетки „звезди” от голямото европейско „хоро”. Позволявам си да кажа, че вече и аз като Жан Габен, зная толкова много – но дали го зная.

 И така може ли Пловдив да стане Европейска столица на фотографията?

Да, може да бъде, защото има много предпоставки за това, но само две-три са достатъчни за доказателство. 

Тук е създаден първият Дом на фотографията през 1979 г. в Стария град, тогава когато на Балканите не съществуваше и идея за подобно нещо. Къщата все още е на ул. „Константин Стоилов”, 36. До 1991 в нея се откриваха ежемесечно изложби, събираха се фотографи от всякъде, правеше се „Седмицата на фотографията. Бавно, но сигурно Пловдив стана фотографският център на България. С Начо Културата и художниците на града.

Пловдив е единствения фестивален град, който прилича твърде много на Арл във Франция. А там през всеки юли се провежда най-посещавания фестивал в света. Градът е малък и поетичен, галериите и кафенетата са на една ръка разстояние. Не можеш да се разминеш от фотографи, модели, издатели, галеристи и аматьори. И в центъра на стария Арл е амфитеатърът, който не заспива две седмици. Ние имаме всичко това и то по-искрено. За това Пловдив може.

Във Филибето са били и остават най-добрите фотографи, с най- артистичното мислене, най-известните фотобохеми и стари муцуни или последни мохикани за традицията. Имената са много и заради тях Пловдив може да бъде столица, защото тук е фотографският парламент на България.

Когато някъде по света между фотографи стане дума за България, шанса да са чували за нея е точно Пловдив с неговото фотографско минало и настояще. Пловдив е като едно голямо фото студио, в което всичко е така фотогенично и всеки път различно. Това кара фотографите да не се разделят с него, защото остават фотографските спомени.

Парите за фотография в Пловдив са малко, но ние свикнахме да вдигаме големи сватби с малък масраф. Без да разберат другите. И затова го заслужаваме.

Но Пловдив няма да бъде никога Европейски месец на фотографията, защото:

Фотографите обичат да снимат и през нощта, а тук по това време на денонощието ще се претрепеш в тъмнината. За да направиш хубави фотографии трябва бързо и без лакти в гърба да пътуваш от край до край на Пловдив, но това не го предлагаме като опция на гостите.

Когато се създава мислено един пейзаж в града и натискането на копчето го прехвърля на лентата, фотографът търси активният и чист преден план, добре подреден сюжет  и третия план в дълбочината отново чист и на фокус. За жалост фотографите правят така рядко пейзажи в града ни.

Пловдив няма да бъде фотостолица, защото гостите ни ще си говорят помежду си. Но всъщност имаме седем години, за да изучим няколко поколения фотографи на английски език. Даже ще обявим призив „Всеки добър фотограф – лош полиглот”. Но всъщност да го мислят английския в колежите и лицеите.

Ще омотаем конците в организацията и то на края, защото освен художници, фотографите са и занаятчии и печелят от фотографията. Затова ще се изпокарат много по-рано кой да снима изложбите и откриването.

За това и още заради друго няма да сме столица, но какво от това. Ние имаме фестивал по времето на „Есенен салон на изкуствата”, имаме страхотни фотографски места, паричките са малко, но стигат, но имаме и най-важното - самочувствие.

А всъщност трябва да го имаме, защото:

......Пловдив може да е жив и ленив красавец, полегнал до друма на историята, той е лукав византиец и сантиментален "майна", усмихнат утринен касапин, мрачен поет, зализан бръснар, художник с разкопчана четка, актьор пред гола публика, една река, пълна с ръждясали мечти, той е камара неразвлачена памет, купища сплъстени спомени, облаци от радиоактивни политкрясъци, наивност и мъдрост, лъжа и истина,  обич и обич.

След всяка крачка из Трихълмието не знаеш в кой век ще стъпиш,  защото пространството е пресовано от хилядолетията,  различните времена са се сплавили в едно и историята стърчи по всички посоки. Много малко са по света такива места. Родилни. Те са си чиста проба доказателство за любовта на Бог към човечеството.........

  (правата на текста в курсив запазени за С.С.)

След Седмицата, най-после и Месец

Вероятно ние или по-точно аз, представител на едно „зряло” поколение (моля да се тълкува концептуално) ще стана свидетел на едно тъй дългоочаквано обществено явление – засилване на интереса към артистичната фотография. И крайно време е след като това се случи в Съединените щати след 1975 и в Европа след 1980 г. Имам предвид фотографското и медийно раздвижване това лято в София. Може би е сигнал за по-горе посоченото.
    Но ако трябва да бъда честен пред себе си началото всъщност бе през деветдесетте. Тогава швейцарската фондация „Про Хелвеция” подкрепи няколко чудесни проекта на доц. Иглена Русева. За едно непродължително време се подготвиха изложби посветени на Българската военна фотография и историята на портрета в България, инициира се създаването на постоянна колекция в Националната художествена галерия. Изложбите бяха открити в София и пътуваха в редица големи градове на страната.
    Създаде се „Национално фотографско сдружение” по идея на Иво ХАджимишев, появи се „КЕВА” и талантливият фотографски тандем Мисирков-Богданов.
    В Атия край Бургас Галя Ушева направи „Мариграфия”, а в Пловдив октомврийските изложби ( или познатата Седмица на фотографията) отново се съживиха.
    Почти бях решил „Ето това е демокрацията” и нещата изведнъж замряха. За да няма двусмислие  в текста подчертавам, че посоката на оценката е професионалната артистична фотография. Това означава, че предмет на съжденията не е комерсиализираната страна на фотографията, която се поразви доста с „Фотоваканция”, с Фотосинтезис”, с „Фотофорум” или с пленерите за женски тела, кукери или планински пасища.
    Най-после и столицата си има мащабното и вече със софийски характер фотографско мероприятие. Месец на фотографията. Не че преди години то отсъстваше, но то бе едно доста утилитарно и идеологизирано „Биенале на българската фотография”. Сега става дума за сериозна организация, (вероятно за повече пари), богата и разнообразна програма.
    За непосветените е редно да се каже, че където се появи Юри Трейман нещата стават различни, а в този случай е така, защото той съвмести длъжностите си с още една –  стана зам. председател на Фотографска академия. Приюти канцеларията на академията при себе и създаде Фондация „Братя Трейман”. Така да се кажи доста амбициозно и мащабно стартиране, което се прехвърли ползотворно и към организацията на месеца.  Усещам, че започвам да изброявам положителните неща и затова трябва да допълня със „ себеотдаването” на Надежда Павлова”, вниманието от Явор Попов и добрата дизайнерска продукция на Антон Савов, всъщност това е и управителния съвет на академията.
    Почти месец и половина, близо седемдесет фотографски мероприятия, движение по познатите и ново използвани фотографски центрове. Имаше автори от цяла България, малко от чужбина и доста от София. Разбирам, че няма да бъде колегиално от моя страна, като организатор на Международни фотографски срещи” в Пловдив да сравнявам или критикувам, защото много добре си давам сметка какво е да направиш нещо подобно. Затова аз го приемам най-вече като сигнал, че се появява амбиция за формиране на сериозна артистична среда в София през летните месеци, а може би и през есента, както сочат някой други  активности. Все пак фотографията е най-съществения елемент  от постмодерното изкуство.
    Трябва да има нещо все пак, което ще запомня от второто издание на Месеца, но всъщност първото мащабно. Може да съм пестелив, но това са изложбите на Ивайло Стоянов и Дирк Брьомел, Евгения Максимова и Станислава Георгиева, които съдържаха сериозно и съвременно мислене.
    Истински се надявам, че догодина този своеобразен фотографски фестивал ще бъде тематично обединен  и в този ред на мисли, за да не завърша без никаква критика, което не е типично за мене, да бъде по-малко припрян и с достатъчна медийна логистика.

( с продължение)

Мисли за фотографията

Йосуф Карш (1908 – 2002)

Характерът е като снимката, проявява се на тъмно.

Ернст Хаас (1921-1986)

Най-важните обективи, които имате са краката ви.

Аз не се интересувам да снимам нови неща Искам да видя нещата по нов начин.

Ограниченията при фотографията са в нас, защото това което виждаме е само това, което сме.


Емил Зола (1840 – 1902)
Според мене не можеш да твърдиш, че си видял нещо, преди да го фотографираш.

Алан Зенрайх (1941)
Решаващият момент? Това е моментът, в който Картие-Бресон посочва eдин кадър от контактното копие и казва ”Изкопирайте този”.


Анди Уорхол (1928 – 1987)

Фотографите се чувстват виновни за това, че единственото което правят за да живеят е да натискат бутона.


Уиджи (1899 – 1968)

Моето име е Уиджи. Аз съм най-великият фотограф на света. 
Това, което правя, никой не може да направи.
Прес-фотографията ви учи да мислите по-бързо.

Джоел Питър-Уиткин (1939)

Моите работи са  въздействието от моята нереалност. Аз искам фотографиите ми да бъдат така силни, както последното нещо, за което си мисли човек преди смъртта си.


Рене Бури (1933)

Един ден ще издам книга с всичките фотографии, които не съм направил. Тя ще бъде голям хит.


Жан Бодрийар (129 – 2007)
Фотографията е нашето пречистване. Примитивните общества имат техните маски, буржоазните общества имат техните огледала. Ние имаме нашите образи.


Анри Картие-Бресон (1908 – 2004)

Фотографията не е променена от своето  начало, с изключение на техническите аспекти, което за мене не е важно.

Фотографията е нищо, това е животът, който ме интересува.

Рязкостта е буржоазна понятие.

Пол Дьоларош (1797 – 1856)

От днес живопистта е мъртва.

Дейвид Бейли (1938)

Първата половина на двадесети век принадлежи на Пикасо, а втората на фотографията.

  

Хелмут Нютон (1920 – 2004)

Най-лоши са първите десет хиляди снимки.

Ако някой фотограф каже, че не е воайор, то той е или глупак или лъжец.

Ансел Адамс ( 1902 – 1984) 

Няма правила за добри фотографии, има само добри фотографии

Никой не вярва на живописта, но всеки вярва на фотографията.

Пейзажната фотография е най – върховното изпитание за фотографа и често най-върховното разочарование.

Диана Арбус (1923 – 1971)

Аз наистина вярвам, че има неща, които никой не вижда, ако не съм ги снимала.

Никога не съм направила фотографията, която искам. Тя е винаги по-добра или по-лоша.

Фотографията е тайна за една тайна. Колкото повече ви показва, толкова по-малко разбирате.

Рудолф Арнхайм (1857 – 1927) 

Най – голямата дарба на фотографията е, че превръща триизмерното пространство в двуизмерно и най-голямата слабост на фотографията е, че превръща триизмерното пространство в двуизмерно.

Еужен Атже (1857 –1927) 

Хубавата фотография е като ловджийското куче - нямо, но красноречиво.

Ричард Аведон (1923 – 2004)

Всички фотографии са точни. Никоя от тях не е истина.

Портретите, които правя са повече за мене, отколкото за хората, които снимам.

Анни Лейбовиц (1949)

Ако фотографията ви кара да плачете, то тя става за изложба.

Нещото, което виждате в моите фотографии е това, в което не ме е било страх да се влюбя.

Роланд Барт (1915 – 1980)

Това, което фотографията възпроизвежда за безкрайността се е случило само веднъж: фотографията механично повтаря това, което никога повече не може да се повтори.

Фотографията е винаги невидима, тя не е това, което виждаме.


Никола Лаутлиев (1949)
И лошата снимка е направена с добро намерение. 

Оригиналността на фотографията в сравнение с живописта се заключава в това, че фотографията по самата си същност е обективна. Не случайно съчетанието на лещи, образуващи „окото" на фотоапарата и заменящи човешкото око, се нарича „обектив". За първи път става така, че между предмета и неговото изображение не стои нищо освен друг предмет. За първи път образът на външния свят се създава автоматически, в съответствие със строг детерминизъм и без творческата намеса на човека.

         Личното участие на фотографа в този процес се свежда до избора, ориентацията, „педагогическото" въздействие на феномена; колкото и да е забележимо то в крайния резултат, то влиза в него на съвсем други права, за разлика от художника. Всички изкуства се основават на присъствието на човека и само във фотографията ние можем да се наслаждаваме на неговото отсъствие. Фотографията ни въздейства като „естествен" феномен, като цвете или снежен кристал, чиято красота е неотделима от техния растителен или телургичен произход.

Фотографията заставя реалността да преминава от предмета върху неговата репродукция.

Изображението може да бъде размито, изкривено, обезцветено, лишено от документална стойност, но то ни въздейства по силата на своята генетическа връзка с онтологията на изобразявания предмет; то е самият предмет. Ето откъде идва очарованието на албумните фотографии. Сиви или поукрасени от сепиите на сенките, призрачни, избелели - това не са просто семейни портрети; в тях е затворено вълнуващото присъствие на един отминал живот, спрян във времето, изтръгнат от властта на съдбата, и то не благодарение на силата на изкуството, а с помощта на безстрастен механизъм. Понеже фотографията за разлика от изкуството не създава от материала вечност, а само мумифицира времето, съхранявайки го от самоунищожение.

Андре Базен Що е Кино?

Опции за публикуване

За жеста във фотографията

    Преди години при анализа на фотографиите използвахме понятията "зрителен" и "смислов" център. Вероятно сега също са в речника на фотографията. И се подчертаваше, че е необходимо зрителният и смисловият център да съвпадат, за да се изрази най-ясно, в равнината на снимката, идеята на фотографа. С "Камера лусида" Роланд Барт въведе две нови понятия за фотографския анализ – "студиум" и "пунктум". За тези , които са чели книгата значението им е ясно, а за тези които не, то това е подобно на "цялото" и "частното".
     За фотографиите, които са показани в тази публикация могат да се използват две други и по-различни понятия, но в същата посока на аналитичното. Те са "разглеждане" и "виждане". Първо ние разглеждаме изображението и след това запомняме. Това запомнено е видяното. Много  разглеждат фотографии, но единици виждат в тях идеята или посланието на фотографа. Снимките не поясняват и не разказват, а показват.
   Публикуваните фотографии, са обикновенни и непретециозни портрети, но в тях има нещо повече. И това е жеста на ръцете. Жестът и положението на ръцете е по-красноречиво свидетелство за отношението между двамата в кадъра. И това е за мене смисловия център, пунктумът или видяното.

За силата на изображението

                 Дими Стефанов е второто име в представянето на младите български фотографи и в частност на моите "лични открития". Пребивава от доста време в Испания, снима и там и в България. От самото начало с фотографиите, които публикува и показва налага свой стил на снимане и печат на снимките. По експресивен, директен и безкомпромисен по отношение на гледната си точка, цвета и контраста.
                В нашата среща по време на Есенните изложби в Пловдив през 2010, както почти винаги се случва, нямахме много време за разговор, но говорихме за различни неща и около неговата работа и около нашите фестивални проблеми. Стана така, че заради две снимки от изложбата му  и заради един мой диалог в Брага с Руи Прата му предложих да работи върху ритуалите и поведението на обществената и семейната среда след смърта на човека. Вчера ми изпрати част от снимките. Мисля си, че те надминаха моите очаквания.
              „Постмортем фотография” (също позната като memorial portraiture или memento mori ) е фотографска практика да се снимат хора няколко дни след смъртта им. Това става популярно веднага след откритието на дагеротипията, защото е най-евтиният начин да се запази във времето образът на близкия или любим човек. С изобретяването на визитните фотографски карти, подобни фотографии са тиражирани и изпращани на близките по пощата. В ранните фотографии са снимани от близо лицата или тялото, но никога ковчега. Снимките са с цветя, любими предмети, играчки.

В съвремието подобни фотографии не носят вече функцията от първите години, а са фотографии на сензационното, табуто или вулгарното. Те се явяват като контраст на красивото и доброто в намеренията на авторите в началото. По известни фотографи са Андрес Серано , Енрике Метинидес и Джоел Пийтър Уиткин. (1).

При Дими става въпрос не за буквална пост мортем фотография, а по-скоро за пост мортем репортаж за ритуала и атмосферата около него. Снимките са директно силни с близкото разстояние до обекта, широкоъгълната оптика, контраста и монохрамният цвят. Режисурата почти отсъства. Налице е депресията, напрежението, безизходицата и тъгата на хората в тези фотографии, което е всъщност хуманното в тези "нехуманни" фотографии.

(1) уикипедия

 

 

Първият натюрморт

    Най старата дагеротипия на Дагер датира от 1837 и представя един ъгъл от работния му кабинет в близост до прозореца. Това създава меко странично осветление, което извежда  пластично обемите на предметите и им придава носталгично чувство. Дагер е използвал в композицията гипсови отливки на художествени произведения , една дамаджана и малка картина на стената. Това съчетание едва ли е случайно, защото съчетаването на изящни форми с дамаджана би се приело като лош вкус. Дагер с този етюд по-скоро засилва смисъла на простотата и непреходността на неодушевените предмети, които съществуват независимо и самостоятелно във времето.

    В изображението отчетливо могат са се отбележат силните зрителни линии по съвременното „Правило на третината”. Гипсовете отливки са по долната силна линия, дамаджаната и каптината по горната, а тъмната завеса в ляво и осветения ръб на стената са във вертикалните силови линии.     

    Светлосенчестият  рисунък е много богат, като от ляво на дясно се редуват ритмично светлини и сенки създаващи тоналната широчина на композицията. Светлото петно на прозореца и тъмното под масата са светлинен контраст по диагонала, който улеснява възприемането на обектите. Тези художествени елементи в фотографията показват, че Дагер е имал много добър художествен усет и е успял да прецени възможностите на фотографията да пресъздаде естествената атмосфера на едно артистично място. 

    Интересно е че в едни източници тази фотография е наречена “Натюрморт”, а в други  “Гипсови форми". Оригиналното и наименование е "Interieure d'un cabinet de curisiotes", което е трудно преводимо на български.  С "Сabinet de curisiotes" се е обозначавало място, в което се се подреждали и съхранявали най-различни предмети от една домашна колекция- сувенири, редки антикварни предмети, медали и др. Вероятно до прозореца Дагер е държал гипсовите форми от своята работна колекция и затова използва коментираното наименование.  

За репортажа и традицията

При подбора на Есенните фотографски изложби винаги съм изпитвал най-силен интерес към младите български автори. Защото винаги носят нещо ново и непознато за мене. Заедно с това и защото много трудно намирам тези имена, които са приели артистичната фотография като своя професия и ежедневие. Трудно и по-рядко.
Владимир Василев, който живее във Франция е едно от последните за мене открития. От десетина години той е в Тулуза, работи на различни места, докато вземе решението, че единствено фотографията е това, което иска да прави  и превърне в своя професия. Амбициозна и ужасно трудна цел за Европа, където конкуренцията е невероятнa и даже "лактите" не са достатъчни. Основното е да снимаш много по-добре от другите, за да "разбуташ" традиционното френско отношение към собствената им фотография и автори.
Снимките на Владимир са категорични с острото му наблюдение, хуманистичната интерпретация на моделите и ситуациите, с отличното качество на черно-бялото изображение. В общата криза на фотографски идеи и липса на смелост да се придържаш към класиката на репотажа и документа  Владимир Василев е едно силно изключение.

 

Многословието на фотографията

Колко думи биха били необходими да се разкаже един живот. Поне повест, а роман по-добре. И колко история съдържа една снимка или две страници от семеен албум.
Поне колкото повест или роман...

 

За сюжета на натюрморта

В продължение на няколко години натюрмортът е предпочитания за автора на блога жанр.Това се отнася най-вече за историческото му развитие и естетическите и идейни особености в творчеството на авторите. Те могат да бъдат предмет на друг коментар, защото в случая ще стане дума за Румен Койнов.Той е пловдивски фотограф, който от дълги години живее и фотографира в Амазония, Бразилия.Първата му изложба бе показана в Пловдив преди няколко години и тя бе едно свидетелство за художественото му израстване през последното десeтилетие. Тези дни в архива си попаднах наново на негови фотографии и под въздействието на темата, за която споменах – натюрморта, ги разгледах с "други очи".В тях намерих натюрморта като присъствие, независимо, че това са пейзажи от Амазонка.Първото определение за натюрморта се появява в Холандия през XVII век и то е "Still lieven", което означава "Застинал живот". Това открих във фотографиите на Койнов, в потъналите лодки и неподвижна вода и затова те освен пейзаж станаха за мене своеобразен натюрморт в един по-широк смисъл на интерпретацията.

Визитните снимки на Георги Данчов

Във фотографското наследство на Георги Данчов има и десетки фотографии направени за "Carte de visite". В тези е пренесен духа на времето с погледите на сниманите – спокойни с визия на благородство

Йордан Йорданов - Юри

Тези фотографии са публикувани в блога като израз на дълбоко уважение към творчеството на един от най-големите фотографи на съвремието в България.
Те бяха предоставени  преди десетина години от Рафаело Казаков, със съгласието на автора им, за неговото представяне в европейски фестивали, галерии и музеи.

Из България

 

Район Петрич

 

 

Монголия

 

Психоклиника

Български затвори

 

Албания