Рудолф Арнхайм "Киното като изкуство"

       В същността на фотографията е залегнало обстоятелството, че тя е принудена да пресъздава телата „едностранчиво" като плоски изображения.

       Това свеждане на триизмерното до двуизмерно е ограничение, което творецът превръща в достойнство. Това му служи като средство за постигане на следното:

       1) Като заснема предмета от необичаен, биещ на очи ракурс, той изисква от зрителя по-съсредоточено внимание, което надхвърля простото отбелязване и констатиране. По този начин и изобразеният предмет придобива понякога повече реалност, впечатлението от него е по-живо и по-вълнуващо.

       2) Но творецът насочва вниманието ни не само към предмета, но и към особеностите на неговата форма. Подтикнат от безпокоящата необичайност на гледката, зрителят се взира по-съсредоточено и забелязва:

       а) как при новата перспектива отделните форми на предмета се наслагват в интересни фигури, които той досега все още не е познавал;

       б)  доколко добре тялото, проектирано върху плоска повърхност, сега вече като двуизмерно изображение със своите контури, линии, черно-бели части изпълва рамката и представлява, така да се каже, сполучлива, хармонична, декоративна композиция.

       Това, че той може да се използва по такъв начин, макар че ни най-малко не е стилизиран, променен, изопачен, насилен, а просто е самият той, но в находчиво избран ракурс, създава особен художествен ефект.

       3) Насочването на вниманието към особеностите на формата на предмета от своя страна предизвиква у зрителя стремеж да проверява дали предметът е избран характерно и дали се държи в съответствие със своята природа. Тоест дали е представителен екземпляр от своя тип (да речем: „истински чиновник") и дали се движи и реагира така, както подобава на този „вид".

       4) Но тези своеобразни ракурси не представляват само средство за събуждане на вниманието и приковаване на интереса. Защото, показвайки предмета от специално избрана гледна точка, те същевременно и го тълкуват по някакъв повече или по-малко дълбок начин ("затворникът като номер!"). В това има нещо особено привлекателно, тъй като предметът по никакъв начин не е преправен или стилизиран заради това тълкуване, а е останал точно такъв, какъвто си е в действителност.

"Фотографията е мъртва, да живее фотографията"

Много често си задавам въпроса защо изпитвам неприязън към цифровата фотография, в някой моменти граничеща с презрение. Опитвам се да намеря обяснението и да го формулирам както за себе си, така и за аудиторията.

Днес прочетох част от статията „Невидимата страна на фотографията” от Борис Гройс, публикувана в сборника на Пари-Фото „Мутации” и вербализирах една съществена причина за моето  отношение.

Перифраза: Това е защото цифровата фотография стана екзекутор на оригинала.

Цитат:

„ Дискурсът за фотографията през последните десетилетия е дълбоко повлиян от известното есе на Валтер Бенямин  Произведението на изкуството в ерата на механичното възпроизвеждане. Това есе стана известно благодарение на предложената концепция за аурата. Бенямин разработва хипотезата, че при перфектната репродукция, вече  няма възможност да се установи материална, визуална или емпирична разлика между оригинал и копие. Въпросът, който Бенямин поставя е „Изчезването на материалната разлика между оригинала и копието означава ли изчезването на тази разлика изобщо?”И отговаря отрицателно.

Изчезването на материалната разлика между оригинала и копието, или най-малко потенциалното изчезване, не елиминира другата, невидима, но не по-малко реална разлика между тях, оригиналът има аура, която копието няма. Аурата според него е душата на оригинала, неговата уникалност в съществуването тук и сега.

Актът на репродукцията води до загуба на аурата. И смъртта на оригинала.”

За уникалността на фотографията

 

„Къде са пак очилата? Не ги намирам... Виждам бюрото си, листовете върху него, молива....виждам ги добре, ....У-у-ф, значи очилата са на очите ми. Вярно. Там са!”

Една известна шега, в която има доста истина. Ние разполагаме с това, което е достъпно на зрението ни. А това, което е недостъпно, него го няма.

Пак като игра на думи, но в дадения случай, съществува ли в действителност, това което го има? Ако не го виждаме? Това вече е и философска категория.

За какво му е на човек добро зрение? Може би за да стреля точно? Персонажът от швейцарския фолклор Вилхелм Тел на 18 ноември 1307 г. стреля точно в ябълката поставена на главата на сина му. Тъй като го заставят за това, той става един от народните отмъстители.

Съотечественикът на Вилхелм Тел, Рихард Авенариус ( роден 1843 – починал 1896 г.) не е стрелял, но се е занимавал с философия и доказвал, че в света няма обективна реалност, независима от човешкото съзнание. Концепцията на Авенариус е уязвима, разбира се. Но не е ли прав той, когато твърди, че „ без субект няма обект и без обект няма субект”.

Тази формула изобщо не е елементарна.

Това означава, че само това, което виждаме наистина съществува. А доказателство за това, което виждаме се появява тогава, когато се появява фотографията.

Това, което не виждаме, не може да бъде фотографирано, следователно не съществува, не е реалност.

Уникалността на фотографията е в това, че превърна нашия свят в реалност.

В деня посветен на Дагер

 Луи Жак Манде Дагер е роден през 1787 г. в градчето Кормейз-ан-Паризи близо до  Париж. Училищно образование практически не получава, на тринадесет е записан ученик към архитектурно ателие. През 1804 г. когато Луи Дагер навършва 16 години, баща му го завежда в Париж и дава за ученик  в работилницата на театралния декоратор на „Гранд Опера"  Деготи. В Париж  Дагер става известен като танцьор, цирков артист на въже и театрален художник.  Когато идва при Деготи той вече познава от стажа си принципите на перспективата, поради което го избират за ученик- изпълнител в операта. 

Неговият талант като художник отличава постановките му и критиката го отбелязва като ново дарование в столицата.

През 1822 г. той предлага на свои колеги една много оригинална идея, те се съгласяват да инвестират и на издействан от Общината терен построяват илюзионистичния театър Диорама.

Какво в същност е представлявала диорамата? Диорама е умален макет на реално съществуваща местност. Като използва панорами – кръгово изрисувани декори, показващи някаква природна сцена разположена около зрителите, които са в центъра на зрителното пространство, тя създавала илюзията за обемно три размерно изображение.

Посредством различни светлинни ефекти, шаблони филтри и мрежи, както и нарисувани полупрозрачни завеси се имитирали природни ефекти. Природните феномени са били доста реалистично пресъздавани за публиката в центъра на тъмното пространство. Главно са били имитирани бури, изгреви и залези. За да опрости създаването на подобни огромни картини Дагер използва камера обскура, но не достига до фиксиране на изображение. 

            През 1829 г. прочита за опитите на Ниепс и заинтересуван от резултатите се среща с него. Силно повлиян от напредъка на Ниепс той му предлага да сключат договор за съвместна работа. Поемайки това партньорство, Дагер съчетава изследователските способности на Ниепс от чисто научна гледна точка с неговите собствени, че с камера обскура могат да се получат резултати с търговска изгода. Той всъщност търси техническо приложение на процеса, тъй като на този етап за художествени качества изобщо не може да става дума

След смъртта на Ниепс настойчиво продължава изследванията, които завършва през 1838 г. Първоначално решава да създаде акционерно дружество за приложение на дагеротипията. Не успява и започва да предлага продажба на откритието си за глобалната сума от 100 000 франка, но и това му начинание е осуетено. Тогава Дагер решава да избере друг път, а именно контактите му с представители на държавните научни кръгове и това му донася успеха. И то най вече от ревностната подкрепа от страна на Араго.

Изобретяването на дагеротипията се публикува с научно съобщение в официалния бюлетин на Френската академия на науките през януари 1839 г. (07 януари). Дагер успява да запознае със своето постижение няколко политици и учени, между които и Франсоа Араго. Араго е бил известен астроном, отдал се на проучване на научните свойства на светлината. В този период той е бил член на Френската камара на депутатите. Като представител на изтъкната група от общественици, убедени, че изследванията в областта на физиката и химията ще спомогнат за икономическия просперитет на Франция, той предлага за държавно инвестиране процеса развит от Дагер след смъртта на Ниепс. На 19 август 1839 г. заедно с Дагер Араго представя откритието на съвместно заседание на Академията на науките и тази на изящните изкуства. В последствие процесът е демонстриран на група от интелектуалци и политици на една от редовните сбирки на Консерваторията по изкуствата и занаятите.

Фактически постиженията на Дагер се основават на дългогодишните    опити на Ниепс, с когото те са съдружници от 1829 г. до смъртта му през 1833. Трябва да се изтъкне, че интересите на Дагер са имали предимно търговски аспект, произтичащи от неговия прагматичен характер и основното му професионално занятие.

Каква всъщност е фотографията?

Фотографията е:

пейзажна, репортажна, портретна, архитектурна, предметна, студийна, режисирана, спортна, приложна, артистична, дигитална, аналогова, архивна, моментална, индустриална, подводна, хумористична, рекламна, модна, прес, съдебна, полицейска, постмортем, военна, научна, медицинска, въздушна, нощна, цайттраферна, любителска, професионална, антропологична, историческа, документална, порнографска, еротична, социална, реалистична, сюрреалистична, формалистична, минималистична, директна, стрийт, пикторалистична, емоционална, субективна, концептуална, черно-бяла, цветна, монохромна, оцветена.

А всъщност фотографията никога не е това, с което я наричаме и не е това, което виждаме.