Много често си
задавам въпроса защо
изпитвам неприязън към цифровата фотография, в
някой моменти граничеща с презрение. Опитвам се да намеря обяснението и да го
формулирам както за себе си, така и за аудиторията.
Днес
прочетох част от статията „Невидимата страна на фотографията” от Борис Гройс,
публикувана в сборника на Пари-Фото „Мутации” и вербализирах една съществена
причина за моето отношение.
Перифраза:
Това е защото цифровата фотография стана екзекутор на оригинала.
Цитат:
„
Дискурсът за фотографията през последните десетилетия е дълбоко повлиян от
известното есе на Валтер Бенямин Произведението на изкуството в ерата на
механичното възпроизвеждане. Това есе стана известно благодарение на
предложената концепция за аурата. Бенямин
разработва хипотезата, че при перфектната репродукция, вече няма възможност да се установи материална,
визуална или емпирична разлика между оригинал и копие. Въпросът, който Бенямин
поставя е „Изчезването на материалната разлика между оригинала и копието
означава ли изчезването на тази разлика изобщо?”И отговаря отрицателно.
Изчезването
на материалната разлика между оригинала и копието, или най-малко потенциалното
изчезване, не елиминира другата, невидима, но не по-малко реална разлика между
тях, оригиналът има аура, която копието няма. Аурата според него е душата на оригинала,
неговата уникалност в съществуването тук и сега.
Актът
на репродукцията води до загуба на аурата. И смъртта на оригинала.”
